Днес ще говорим за това как сътрудничеството води до напредък и прави света по-добър – смело твърдение, но в този епизод ще го обясня в подробности и ще го сравня с постиженията на конкурентния принцип.
И така, нека първо погледнем какво се случва в момента.
Откакто се помним, живеем в конкуренция помежду си. Чувстваме, че трябва постоянно да се стремим да сме по-добри от другите. Състезаваме се със себе си и с всички останали. Има надпревара в света на идеите, в бизнеса, в религиите, в образованието, в технологиите и навсякъде другаде. Постоянно се сравняваме и се опитваме да разберем кой е по-добър. Разбира се, в това състезание има победители и губещи и някой винаги е по-добър или по-лош от друг. Но тук изниква въпросът дали това съответства на истинската ни природа и дали е най-продуктивният начин да живеем в света.
Нека се опитаме да отговорим на този въпрос, като започнем от себе си. Стремим се винаги да сме по-добри от вчера, от миналия месец или миналата година. Поставяме си цели и задачи за това в каква физическа форма искаме да бъдем, в какво здраве, какво искаме да правим или да не правим в живота си. Решаваме, че трябва да се състезаваме със себе си и да бъдем по-добри. Добре, това е много благородно и дори може да бъде полезно за нас.
Но можем да подходим и по малко по-различен начин. Можем вместо да се състезаваме, да решим просто да бъдем това, което сме сега, без да се сравняваме с миналото. Можем просто да решим да се видим такива, каквито сме, и напълно да присъстваме във всичко, с което се занимаваме и което изживяваме в момента. И от тази позиция можем да се запитаме към какво друго можем да насочим енергията си и дали можем да стигнем дори по-далеч в това, с което сме се захванали.
Ако влагаме много енергия в опитите да станем по-добри в определена сфера от живота си, това обикновено ни обсебва до степен да забравим всичко друго, или поне да го оставим на заден план. Когато си навием на пръста, че трябва на всяка цена да свършим нещо, защото сме си го поставили за цел или пък имаме някакъв краен срок, спираме да живеем.
По-добре е просто да приемем, че сме там, където сме и ни се случва това, което ни се случва. И от тази позиция да видим как можем да се подобрим, да стигнем по-далеч и да разширим способностите си, като включим всички аспекти от себе си в този процес. Това означава да не се отказваме от връзките си, от здравето си или от нещо друго в преследването на някаква цел. Това вече е съвместно начинание, в което включваме всички части от цялото.
Ако искаме да подобрим живота си, трябва да подобрим и разширим всяка част от него. Тук подобрението не означава да сравняваме едно нещо с друго и да казваме, че това е по-лошо, а другото е по-добро. Означава, че се разширяваме и ще изживеем себе си на друго ниво. Когато преминаваме през този процес, оставаме в хармония със здравето и добруването си, с интимните си връзки, с околната среда и с всичко друго. Просто решаваме да присъстваме изцяло в живота си.
Когато се състезаваме, се опитваме да имаме възможно най-много приятели, да направим най-много от това или онова. Но наистина ли искаме това? Резонират ли с нас тези неща? Наистина ли ще ни помогнат да израстнем, или по-скоро ще отклонят вниманието ни от най-важното? Склонността да се състезаваме често прави точно това – отклонява вниманието ни. Освен това ни прави уязвими към самоосъждане, сравняване и нереалистични цели.
Ние сме разширяващи се същества
и е в нашата природа винаги да търсим начини да се заемем с нещо ново, да правим нещата по-добре, да се задълбаем още по-дълбоко в това, с което сме се захванали – без да е необходимо да си слагаме каквито и да било срокове.
Тук може би ще кажете, че ако нямаме цели, никога няма да постигнем нищо. Но наистина ли е така? Нека помислим. Ние сме разширяващи се същества и е в нашата природа винаги да търсим начини да се заемем с нещо ново, да правим нещата по-добре, да се задълбаем още по-дълбоко в това, с което сме се захванали – без да е необходимо да си слагаме каквито и да било срокове. Това ни идва отвътре, когато си позволим да бъдем в естественото си състояние.
Ако се състезаваме, то всеки път, когато не постигнем целта си, изпитваме чувство за провал, самоосъждаме се, може дори да изпаднем в депресия. Не е ли така? Докато ако просто приемаме всеки ден с любов и безгрижие, независимо дали сме постигнали нещо, не сме постигнали нищо или дори сме направили крачка назад, тогава си сътрудничим със себе си.
Това сътрудничество включва душата, човешката ни същност, тялото и, разбира се, ума. Когато те работят заедно и са в хармония, това не само води до огромен прогрес, но и ни осигурява гъвкавост. Ако всяка част от нас допринася поравно, е възможно да променим приоритетите си и посоката, в която се движим. Когато сме в естественото си състояние и си сътрудничим с всичко, което ни заобикаля, тогава си казваме: “Всичко тук е чудесно, но нека видим какво друго искам да изживея, да подобря и да променя.”
Тогава не се обсебваме от мисълта за едно нещо на цената на целия си живот. Когато се вторачим в нещо, то поглъща цялото ни внимание и забравяме да живеем. Колко от нас се състезават със себе си или искат да постигнат нещо голямо, и занемаряват всичко останало? Често това занемаряване се отразява на здравето, връзките, приятелствата и много други неща, които считаме за важни.
Ако вземем например спорта, там всичко е състезание – всеки гледа да е по-добър, има победители и губещи. И понеже целият фокус е върху това, хората изцяло губят перспектива – започват да се нападат, да се очернят, да свиркат за един или друг отбор, и в крайна сметка създават атмосфера, която не помага на хората да постигнат най-доброто, на което са способни. А най-доброто винаги се променя, защото ние постоянно се разширяваме и израстваме.
В спорта се състезаваме не само с другия отбор, но и със съотборниците си. И тогава вече не сме в състояние на любов, а на омраза, защото искаме да сме по-добри от някой друг, и сме готови на всичко, за да го постигнем – дори да пожертваме принципите си. Не твърдя, че винаги става така, но има толкова много поприща, в които всичко е въпрос на състезание, на борба, на насилие срещу себе си в името на победата.
Смята се, че в спорта съотборниците си помагат, но така ли е наистина? В повечето случаи някой гледа да изпъкне над останалите. При истинско сътрудничество всеки допринася според способностите си, докато същевременно ги надгражда. Там никой не ограничава никого да играе само една определена роля и не го изключва от отбора, когато вече не може да я изпълнява. Когато хората играят в екип, използват пълните способности на всички играчи и структурата на отбора се променя динамично. Там всеки има възможност да заема различни роли и да играе на различни позиции в зависимост от ситуацията и вътрешното си усещане.
За нас е естествено винаги да търсим нови начини да надградим уменията си, но не на цената на всичко друго в живота си. Подобряваме се с всяка игра, в която участваме, но в същото време работим и върху връзките помежду си, отношенията в отбора и начина, по който се чувстваме в тялото си. Ако целият ни фокус е върху състезанието, започваме да насилваме тялото си и това може да причини травми и дисбаланс. Не е това целта.
Идеята е да усещаме тялото си и да работим в хармония с него. Когато играем с други отбори в дух на сътрудничество, се отпускаме и играем свободно, без да следим кой печели и кой губи. Дори да се записва някакъв резултат, идеята е да се забавляваме и да се развиваме, а не да се докажем за сметка на съперниците си. Тогава дори правилата на играта може да се променят, така че да ни помагат да играем по-пълноценно. Тук фокусът не е върху състезанието, а върху удоволствието от играта, и това ни помага да се развиваме много по-добре.
